Бузлуджа и „Златната“ църква в град Шипка

Животът ни почти се завърна към нормалния си ритъм – ходим на работа, излизаме от градовете, а скоро ще можем да пътуваме и в други страни. Но преди един месец нещата не стояха така. Всички бяхме затворени по домовете си и излизането в друг град беше мисия невъзможна. Точно заради това, когато карантината падна и вече можеше да се излиза, аз направих своето първо пътешествие – до Бузлуджа и „Златната“ църква в град Шипка.

Въпреки, че много пъти съм ходила до паметника Шипка, никога не бях стъпвала на Бузлуджа. А винаги ми се е струвало доста интересно място за посещение.

От Пловдив до град Шипка

Пътят от Пловдив до град Шипка е около час и половина. А докато пътувах с колата не можех да се насладя на красотата на Стара планина и гледките, които предлага. Понякога избягвам да пътувам по магистралата, просто за да мога да се любувам на красотите, които ни предлагат останалите пътища. А докато приближавах град Шипка „Златната“ църква блестеше от далеч със своя красив купол. Нямах търпение да стигна до нея.

Екопътека от град Шипка до „Златната“ църква

За да се посети храм – паметника ,,Рождество Христово“ има два варианта. Първият е директно с колата до паркинга, който е точно под църквата. Вторият е по екопътека, която минава над самия град Шипка и се стига директно до храма. Бях с приятели, които живеят в района, така че решихме, че вторият начин е доста по приятен, а и бях зажадняла за планина и зеленина. Пътечката е много приятна, с красиви гледки, към цялата долина. С бавно темпо се стига за около 30 минути до храма. Има едно единствено място, което е малко по екстремно – трябва да се прекоси реката. Естествено аз не пропуснах да се подхлъзна и да падна в нея, така че ако решите да поемете този маршрут си вземете туристическите обувки, за да не се хлъзгате. Аз бях с маратонки.

„Златната“ църква е много красива. След катедралата св „Александър Невски“, тя е вторият ми любим храм в България.  Строежът започва през 1885 година и завършва през 1902 година, като по-голямата част от средствата за него, са дарения от Русия. А самата земя, върху която е построен, е дарение от  жителите на град Шипка. Храма има 17 камбани, като най-голямата е цели 12 тона. В началото манастирът е бил руска собственост. През 1934 година обаче, съветското правителство го предоставя на България завинаги.

Пред църквата има много приятна градина с пейки, така че може да поседнете и да се любувате на красивата архитектура и спокойствието. Мислех, че като за първи свободен уикенд ще е пълно с туристи, но имаше много малко хора и тишината беше великолепна. 

След като се върнахме обратно по екопътеката, за да стигнем до колата си, тръгнахме към язовир Копринка. Искахме да посетим и могила „Голяма Косматка“, но за жалост беше затворена.  

Около язовир Копринка има местенца за хапване и разходка по язовирната стена. Но точно когато отидохме имаше толкова много хора, че направихме бърза разходка и тръгнахме към Бузлуджа.

Бузлуджа

Първоначалната идея беше да посрещнем залеза горе на Бузлуджа, но се оказа че се качихме доста рано и не успяхме да го изчакаме. Пътят до горе е с доста завои и дупки, така че ако сте с ниска кола трябва много да внимавате. С кола се стига до самият паметник, но има и вариант за разходка от град Шипка, като пътя е около 3 часа в едната посока.

Когато спряхме колата и започнахме да се изкачваме по стълбите, не можех да повярвам как такова голямо нещо, което е строено с много усилия, може да бъде оставено на произвола на съдбата. Наистина Бузлуджа е невероятна. Жалко е когато паметници на културата биват оставяни на саморазрушение, защото хора от цял Свят идват да го видят, и туризмът който може да се развие в тази насока би помогнал на целия регион.

Много ми се искаше да се опитам да надникна вътре и да направя някоя снимка, но имаше полицаи, а и като видях как се руши, малко ме достраша да рискувам. Официално е забранено влизането и ако трябва да съм честна има защо.

Когато заобиколихме паметника, продължихме към малка полянка, на която решихме да релаксираме. А гледката, която беше около нас е неописуема. Времето беше невероятно, като по поръчка, а небето – толкова чисто. Седнахме на поляната и се загледахме в природата. Планините бяха толкова зелени, а от чистото време се виждаше доста надалеч. Планината приличаше на зелено море с всички свои извивки и възвишения. Пленяваща глека, от която не можех да сваля очи. Стояхме доста време да се наслаждаваме на това вълшебно място, на което се чувстваш свободен, изпълнен с енергия и осъзнаваш колко си малък в действителност, а природата колко е силна.

Това беше краят на една много зареждаща и красива разходка. А аз съм решила, че един ден отново ще се върна, но този път да посрещна залеза там. Убедена съм, че гледката ще е спираща дъха.

 

(Visited 130 times, 1 visits today)

Leave A Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *