‘Аз още броя дните“ – Георги Бърдаров

„Аз още броя дните“ е първата книга от съвременните ни български автори, която чета. Не знам защо, дали заради задължителнтие четива в училище, винаги избягвам родните ни творци. Но смея да кажа, че последните години има все повече творби, които привличат четящите и връщат любовта ни към родното.

Историята

Историята в книгата е за най-мрачния период на Сараево. В „Аз още броя дните“ се описват събитията така, както са били – всички извращения, гаври и потъпкването на човешкото. В една война все пак трябва да има някакво достойнство. Нали тя е за мъжете, нали те са тези, които ходят на фронта. Но в тази война децата и жените страдат най-много. Оцелелите се питат дали изобщо е трябвало Бог да ги пощади. Защото ужасът, който са видели и изпитали, ги преследва цял живот. Той е част от тях, всеки път когато затворят очите си, оцелелите виждат разкъсаните тела на своите близки.

И на фона на целия мрак, който е погълнал хората, Георги Бърдаров ни среща с влюбените Айда и Давор. Той е християнин, а тя е мюсюлманка. Само от това е ясно, че любовта им е забранена. Та нали за това всъщност е войната …

Записки за реални събития и хора

Контраста между унищожаването на един народ и любовта на двама млади.  Наричат ги „Сараевските Ромео и Жулиета“. Айда и Давор са прототипи на Адмира Исмич и Бошко Бркич. За тях има направен и филм. И точно тяхната история е докоснала силно хората, които живеят извън тази война. До онзи момент почти никой не се е интересувал от това какво се случва в Сараево всъщност. Но след като медиите отразяват тяхната съдба, всички вече знаят. Истината е, че те не са единствените жертви. Но те са символ на всичко онова, което описва войната – че дори и най-чистите чувства, могат да бъдат унищожени.

Казват, че когато се строи един мост, то е за да свърже единия бряг с другия. За да няма вече разделение и да могат хората, да са свързани. Ами случая с моста Връбаня, на река Миляцка е различен. Това е мястото, което разделя свободата и смъртта, надеждата за по-добър живот и избавление и грозната действителност на потъпкване на всяко едно човешко чувство.

„Аз още броя дните“ остави в мен едно много мрачно чувство, но се радвам, че я прочетох. Понякога трябва да четем такива книги. Защо ли? Защото това е част от историята и никога не сме застраховани, че тези събития не биха се повторили пак. Защото 1993 година не е била толкова далеч. Защото ситуацията ни в момента с коронавируса ни накара да се оплакваме колко лош става живота ни сега. Но знаете ли, това е нищо, в сравнение с нещата, които са преживяли тези хора. Когато затворите и последната страница на книгата, ще бъдете благодарни за времето, в което живеем и за красотите и спокойствите, което ни заобикаля.

Да, Балканите сме народи, които винаги воюват по между си. Винаги има някаква скрита омраза между нас, дори и аз не знам защо. Но събитията през онези години, трябва да ни напомнят, че точно омразата не води до нищо хубаво. И че в една война всички губят – кой живота си, кой разсъдъка си, кой ценностите си, кой – добродетелите…

(Visited 26 times, 1 visits today)

Leave A Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *